Аортна клапна недостатъчност
Аортната клапа осигурява еднопосочност в движението на кръвта от лявата камера на сърцето към аортата. Тя е отворена по време на камерната систола и се затваря по време на дистолата.
Аортната регургитация представлява недостатъчност на аортната клапа, водеща до връщане на кръв от аортата към лявата камера по време на диастола.
Сред етиологията на аортната регургитация са вродена бикуспидна (с две платна) клапа, идиопатичната клапна дегенерация, ревматизъм, ендокардит, миксоматозна дегенерация, системни съединително-тъканни заболявания, сифилис и др.
Аортната регургитация бива остра и хронична. Причини за остро настъпила такава са инфекциозният ендокардит и дисекацията на аортата. Средна по тежест хронична аортната регургитация при лица на средна възраст се развива най-често във връзка с вроден дефект – бикуспидна клапа.
Средна към тежка клапна недостатъчност се наблюдава при ревматизъм, инфекциозен ендокардит и при идиопатичната клапна недостатъчност. При деца аортната регургитация най-чето се свързва с дефект в камерната преграда. По-рядко срещани са системни заболявания като лупус еритематодес, ревматоиден артрит, болест на Бехтерев, както и при аортна аневризма или дисекация, васкулити на големите съдове (темпорален артериит, артериит на Такаясу) и др. Миксоматозна дегенерация се наблюдава при някои синдроми като този на Марфан.
Във връзка с допълнителното количество кръв, което нахлува в лявата камера по време на диастола обемът на камерата и следователно и ударният и обем се увеличават. Това се компенсира от настъпваща хипертофия на мускулатурата на лявата камера. С времето обаче този механизъм на действие изчерпва възможностите си. Това води до сърдечна недостатъчност.
Острата аортна регургитация протича с картината на остра сърдечн недостатъчност и кардиогенен шок. Хроничната аортна регургитация обикновено години наред е безсимптомна. Понякога болните съобщават, че чувстват сърцето си, особено в легнало положение във връзка с големият ударен обем. Постепенно се развива картината на левостранна сърдечна недостатъчност. Появява се задух при усилие, през нощта, необходимост от заемане наа седнало положение. Болка или стягане в сърдечната област има рядко, освен ако не е налице и съпътстваща исхемична болест на сърцето. При клапните пороци е по-висока честотата наинфекциозните ендокардити.
Характерно е повишението на амплитудата на артериалното налягане – повишава се систолата, а диастолата се понижава. Също така прави впечатление и бързото напълване на пулса, с висока амплитуда. Пулсациите са изразени в областта на сънните артерии, ретиналните съдове, капилярите на нокътното ложе при леко притискане, наблюдава се поклащане на главата, потрепване на мекото небце и други признаци на големият ударен обем и ниското диастолно налягане при тежка аортна регургитация.
В сърдечната обаст се палпира, а понякога и визуализира сърдечния удар – изместен наляво и надолу във връзка с хипертрофията и дилатацията на лявата камера. Аускултаторно първият тон е нормален за разлика от втория, който е значително по-силен. порок.
Насочващи към диагнозата са гореописаните симптоми и находката от обективното изследване. Доказателствена роля имат някои инструментални изследвания.
Още от рентгенографията на гръдния кош се забелязват променени контури на сърдечната сянка поради хипертрофията и дилатацията, но и изразен контур на аортата. При сърдечна недостатъчно личат и белези на белодробен застой.
ЕКГ носи информация за левокамерна хипертрофия в началните стадии. По-късно в прекордиалните отвеждания настъпват негативиране на Т-вълна и депресия на STсегмента. При ангажиране на лявото предсърдие се променят и параметрите на Р-вълната.
Ехокардиографията днес има най-силна диагностична стойност по отношение клапните пороци на сърцето. Наблюдават се промени в обема на лявата камера, кинетиката на стената. Чрез доплер се оценява и степента на регургитация през аортната клапа. Нещо повече – може да се оцени наличието на промени в самите клапни петна както е при инфекциозен ендокардит.
Коронарография е необходима за оценка състоянието на съдовете на сърцето особено при предстояща оперативна интервенция.
Медикаментозно лечение се започва за намаляване на периферното съдово съпротивление и ограничаване на регургитацията се използват вазодилататори – калциеви антагонисти или АСЕ – ихибитори. Не бива да се допуска понижаване на СЧ под 80 уд. /мин, тъй като това увеличва обема на лявата камера.
Клапното протезиране е показано при нарушение функцията на лявата камера. Понякога при заболявания на аортата се поставя и съдова протеза. След операцията се започва лечение с антикоагуланти за контрол над тромбозния риск.
При манипулации и интервенции се провежда антибиотична профилактика.
Десет годишната преживяемост при леката до умерена аортна недостатъчност с адекватно лечение е 80 до 95%. При навременно клапно протезиране, преди оформянето на сърдечна недостатъчност при средна към тежка по степен аортна регургитация, прогнозата също е добра.
Аортната регургитация представлява недостатъчност на аортната клапа, водеща до връщане на кръв от аортата към лявата камера по време на диастола.
Сред етиологията на аортната регургитация са вродена бикуспидна (с две платна) клапа, идиопатичната клапна дегенерация, ревматизъм, ендокардит, миксоматозна дегенерация, системни съединително-тъканни заболявания, сифилис и др.
Аортната регургитация бива остра и хронична. Причини за остро настъпила такава са инфекциозният ендокардит и дисекацията на аортата. Средна по тежест хронична аортната регургитация при лица на средна възраст се развива най-често във връзка с вроден дефект – бикуспидна клапа.
Средна към тежка клапна недостатъчност се наблюдава при ревматизъм, инфекциозен ендокардит и при идиопатичната клапна недостатъчност. При деца аортната регургитация най-чето се свързва с дефект в камерната преграда. По-рядко срещани са системни заболявания като лупус еритематодес, ревматоиден артрит, болест на Бехтерев, както и при аортна аневризма или дисекация, васкулити на големите съдове (темпорален артериит, артериит на Такаясу) и др. Миксоматозна дегенерация се наблюдава при някои синдроми като този на Марфан.
Във връзка с допълнителното количество кръв, което нахлува в лявата камера по време на диастола обемът на камерата и следователно и ударният и обем се увеличават. Това се компенсира от настъпваща хипертофия на мускулатурата на лявата камера. С времето обаче този механизъм на действие изчерпва възможностите си. Това води до сърдечна недостатъчност.
Острата аортна регургитация протича с картината на остра сърдечн недостатъчност и кардиогенен шок. Хроничната аортна регургитация обикновено години наред е безсимптомна. Понякога болните съобщават, че чувстват сърцето си, особено в легнало положение във връзка с големият ударен обем. Постепенно се развива картината на левостранна сърдечна недостатъчност. Появява се задух при усилие, през нощта, необходимост от заемане наа седнало положение. Болка или стягане в сърдечната област има рядко, освен ако не е налице и съпътстваща исхемична болест на сърцето. При клапните пороци е по-висока честотата наинфекциозните ендокардити.
Характерно е повишението на амплитудата на артериалното налягане – повишава се систолата, а диастолата се понижава. Също така прави впечатление и бързото напълване на пулса, с висока амплитуда. Пулсациите са изразени в областта на сънните артерии, ретиналните съдове, капилярите на нокътното ложе при леко притискане, наблюдава се поклащане на главата, потрепване на мекото небце и други признаци на големият ударен обем и ниското диастолно налягане при тежка аортна регургитация.
В сърдечната обаст се палпира, а понякога и визуализира сърдечния удар – изместен наляво и надолу във връзка с хипертрофията и дилатацията на лявата камера. Аускултаторно първият тон е нормален за разлика от втория, който е значително по-силен. порок.
Насочващи към диагнозата са гореописаните симптоми и находката от обективното изследване. Доказателствена роля имат някои инструментални изследвания.
Още от рентгенографията на гръдния кош се забелязват променени контури на сърдечната сянка поради хипертрофията и дилатацията, но и изразен контур на аортата. При сърдечна недостатъчно личат и белези на белодробен застой.
ЕКГ носи информация за левокамерна хипертрофия в началните стадии. По-късно в прекордиалните отвеждания настъпват негативиране на Т-вълна и депресия на STсегмента. При ангажиране на лявото предсърдие се променят и параметрите на Р-вълната.
Ехокардиографията днес има най-силна диагностична стойност по отношение клапните пороци на сърцето. Наблюдават се промени в обема на лявата камера, кинетиката на стената. Чрез доплер се оценява и степента на регургитация през аортната клапа. Нещо повече – може да се оцени наличието на промени в самите клапни петна както е при инфекциозен ендокардит.
Коронарография е необходима за оценка състоянието на съдовете на сърцето особено при предстояща оперативна интервенция.
Медикаментозно лечение се започва за намаляване на периферното съдово съпротивление и ограничаване на регургитацията се използват вазодилататори – калциеви антагонисти или АСЕ – ихибитори. Не бива да се допуска понижаване на СЧ под 80 уд. /мин, тъй като това увеличва обема на лявата камера.
Клапното протезиране е показано при нарушение функцията на лявата камера. Понякога при заболявания на аортата се поставя и съдова протеза. След операцията се започва лечение с антикоагуланти за контрол над тромбозния риск.
При манипулации и интервенции се провежда антибиотична профилактика.
Десет годишната преживяемост при леката до умерена аортна недостатъчност с адекватно лечение е 80 до 95%. При навременно клапно протезиране, преди оформянето на сърдечна недостатъчност при средна към тежка по степен аортна регургитация, прогнозата също е добра.